1.
Аз искам да си тръгна, да оставя
в гърдите ти ужасно силна болка.
Да бъдеш неспособен да раздаваш
на никого и нищо. Само колко
се побърках, станах животинска
мисъл за разкъсване със нокти,
а глупавата, всекидневна истина,
все още казва: всичките животи,
които крия в себе си са с тебе.
Защо ли ми е да ти го признавам,
сякаш те товаря с бреме,
което нямам право да раздавам.
То, човекът трябва да е сам,
трябва да изстрада, за да плаща
всяка глътка въздух. Имам право
да се затварям и да се разклащам...
после будна, в нищото прицелена,
да се пръсна и окото на Вселената
да ме изплаче, като тиха болка.
Аз искам да си тръгна. Ала колко?!
http://www.youtube.com/watch?v=oU677m2yJ6s
2.
Не мога да те чакам цяла вечност.
Когато ме обичаш, ме раняваш.
Наистина е твърде по човешки,
затова следите ги оставяш
в душата ми – в една кора дебела,
която ми е прагът „много болка”.
Как да съм добра и да успея
ти да си щастлив? Не мога толкова.
Опитвах и се учех – не успях.
В провалите душата си прегризах.
И вече нямам даже нисък праг,
във който да се спънеш. Много близък
да останеш, даже за нощта...
Не мога вече. Как се чака призрак?
Тъжничка си ми била нещо... :-(
ОтговорИзтриване