И вече съм си у дома...

Между планетите на хората те спрях,
защото те познах като Човека
(косата ти бе огънче, в дланта
понесъл бе едно небесно цвете -
крехко и красиво, и добро).
С ръка посегна - в моята го пусна,
светло се усмихна, а пък то
погълна всяка празнота изкуствена,
а после се протегна, вкорени
всичката си топлина в душата ми...
пресрещнах те из хорските звезди
и само в теб познах Земята си.

Защото се нуждая от природа

Прощавайте, но много ми се иска
да вървя наред и да ви пляскам
по някоя и друга мисъл
в тия стилно и модерно мляскащи
мутри, прикрепени към главата,
та дано ефект да се получи
и наместо да изсмуквате Земята
да станете човешки ручеи.

Вместо кърлежи на плячка случили.

Безнадеждно е

Днес пак съм тиха като дъжд,
дошъл нагости в ранна утрин.
Навън е още много пусто
и е свежо. След минута
ще протегнат сънени ръце
младите към слънце ново
и тревата ще расте
с надеждата за топла воля.
А аз съм тиха. Като дъжд
умея само да протичам.
Жадувам те, дано веднъж
поне без капки те обичам...

"Не знам какво да ти кажа"

Защо не кажеш (нещо) просто,
че ще ни направиш бъдеще,
че (ще) виждаш "не-нарочното"
и лицемерните петна по(д) думите;
че делата са дела
защо не кажеш? Хвърлен камък,
че е казаното "ей така"
и падне ли - дълбае яма...

Не виждаш и мълчиш сега,
но "после" е огромен залък.

На мен ми свършиха вълшебствата

По празното ще знаеш, че ме няма.
Стане ли ти пусто от широко,
а чаршафът на студена яма
като очите и сълзите ми дълбока -
тогава ще узнаеш, че ме няма,
че някак най-внезапно съм изченала...
докато си бил на работа
на мен ми свършиха вълшебствата.

И днес повече от всякога съм аз -

с други думи "най-обикновена"
без сложното обичане и страх.
Елементарна съм(,) сама. Без тебе.

От нищо – нещо (а обратно?)

Обичам. Да се правя на глупачка
от дни даред до болка ми отива -
откъсвам си езика. И го мачкам.
А той кърви с болежа на коприва.
По кожата, по раните, ръцете
(и всичкото, което нацелува,
защото ме обичаш), по сърцето...
познавам колко скъпо ще ми струва
да обичам(,)
да се правя на глупачка.
В джобовете нямам ни монета.
Как със нищо да ти плащам,
щом е Нещо пепелта в сърцето ни?...

И ребрата се чупят (преди да зараснат)

Като си тръгна, страшно ще боли,
но едва ли ти за мене ще заплачеш.
То мъжете сте човеци - не жени -
и за вас различно всичко значи.

Трева и снежинки

Преди да те помоля да мълчим
в очите ти дълбоко ще погледна
и всички наши хлипащи сълзи
ще се слеят
тихо,
до последната.
И всички наши женски снегове
ще се стопят от женските пожари.
Прощавай, мамо, че се виждаш в мен -
пияна от тъга, от мъж прошарена...

а искахме сърцето да крепим
и искахме косите им да пазим.

Което младостта не може

Ти знаеш как е трудно да заспивам,
ти знаеш как очите ми са бдящи
и въпреки това откриваш
тъгата ми, в гърдите спяща,
и тихо я целуваш - да сънува,
и леко я отвиваш - да изстине.
Ти знаеш, че когато се събуждам
в очите се протяга твойто име
и в устните беззвучно разцъфтява,
разлита ме, когато ме прегърнеш.
Ти знаеш. Как е трудно да забравя,
че млади сме за общо бъдеще...

Относно пръстите и правото

Ти свикнал ли си десетте ти пръста
да отброяват дългите секунди,
в които най-културно и задръстено
изчакваме и с волски дъх се трудим
светът около нас да ни признае
и тиха благодарност да отправи:
идете и бъдете!,
т.е. казващ,
че нещичко за него сме направили?
И вече може малко да се имаме.
И вече може нещичко да вземем
за двама ни, наивност проявили,
че съществува чувството „споделяне”
и повече от глупаво повярвали
един във друг и успоредно в себе си.
Недей да свикваш. Време ни е заедно
да му покажем на света ръцете си

и как умеят също да го удрят,
и как намират право да се вземат -
достатъчно на чуждото слугувахме.
Днес 20 общо пръста са допрени
и вече дълго няма да се пускат.

Когато виждам, че се смеем

Да знаеш само колко ми се плаче
задето световете се отбягват,
задето има толкова сирачета,
които с болни сърчица си лягат,
задето никой няма да успее
до края на на(й-)края да докосне
всичкото бездъно в мене
и да стори черното на късчета кокосови.
Да знаеш само колко ми се плаче,
че мъжете дръзват да не плачат,
че всякакви неща са на парчета,
които няма да сглобим. Напразно
задето са и вярата, и огънят,
с които правим опит да живеем,
задето всеки се притиска болен
и хапе други, за да оцелее -
да знаеш само колко ми се плаче!

Когато виждам, че се смеем…

Когато продължава твърде дълго

От чакане човешкото отслабва
и се превръща в механизъм на часовник.
Докато Голямата любов свенливо бяга
я изпреварват хиляди любовници
от глупост, от нагон и от надежди.
Краката им пулсират и закачат
умората в петите на съседите,
стигнали дотам, че вече крачат.
От чакане човешкото отслабва
превръща се в статично безхаберие
към чуждото „наоколо”. Навярно
в това е същността на победените.

„Морето силните обича”

Жената на моряка е убита.
Притихнала за път пореден чака,
да дойдат, да я вземат, да я вдигнат
и отнесат от тъмната барака.
Откриха я ей там между скалите,
докато оглеждаха за раци,
не щеш ли, на един ловец очите
попаднаха на кичурите мрачност,
пръснали се в края на водата.
Никой не попита как се случи –
всеки ден жената на моряка
стъпваше оттатък сушата,
за да остави някоя бутилка
с писъмце, опръскано с надежда,
полято с самота и мъка:
на сам човек защо ли му е мрежа…
Кого да храни и кого да учи
как сплита се и улов как се чака?
Никой не попита как се случи,
защото бе „жената на моряка”.

(съ)Прикосновение

Днес всичките платна са пеперуди,
а корабите са на колела
и някакси не ми е никак чудно,
че всеки пълен кръг покрай оста
завърта обичта ми край Земята
и хилядите пъстри цветове
на живите цветя – платната –
поръсват всевъзможни светове,
замесени от смях и вдъхновения,
набъбнали с живота на копнежи.
Ще ги пребродя. Всякакво спасение
днес още неродено ще зарежа.
И нека Слънчо здраво да напича,
и нека стана даже на мулатка.
Пеперудите душата ми събличат,
за да преплува(м) всичките загадки.

Трески

Чакълът под краката ми ще схруска
глупавия звук на бързи стъпки,
с които се опитвам да пропусна
всичко покрай мен да бъде сбъркано.
С които се опитвам да прескоча
детското, което ще порасне.
Не е честно, но е страшно точно,
че от себе си издялкваме разпятия.
Какви сме чудни (псевдо)християни –
глупави и алчни, и безбожни,
но винаги в молитви закопчани,
усетим ли присъствие на ножове.
Отново се отплеснах в мрачни мисли,
а чакълът под краката хрупа
и ми остава само капка сила
да се отблъсна, после…
да се чупя.