Вне зоны доступа

Отвикнах да ти казвам всеки път
точно колко твърда сам ме правиш.
Плува във очите ми дъжда
и, ако искаш вярвай, там се дави...
Както ти удавяш се у мен,
както все по-мъничко се вижда
синята ти длан /скулптура лед/
с линийки от сетната обида.
Зная как броиш ги от години -
всеки пък, когато замълчавам,
ти поглеждаш право във очите ми
и виждаш, че резки си им направил.
Тогава вземаш поглед от стъкло
и в дланите си дълго издълбаваш
нова точка, в линия на фронт,
точно там, където е попаднал
сам снаряд от твоите уста,
от твоите усмивчици язвителни...
Колко надалече сме сега
от прежното си влюбено обичане.

Колко сме изстинали. Дали
ще видиме топлийчица надежда
да каца във гърдите, допреди
горяли от любов. Насреща
ми ли ще стоиш /или до мене/,
ще бягаш ли /насам или нататък/?
Казват, че лекува всичко времето,
но аз и него съм ти дала /без остатък/.