Ти знаеш ли, обичам те лудешки
с цялата си детска пъстрота,
с всичките ключалки на сърцето си
и със странната самотност на жена,
която е обичана. Не бива
да признавам, че си като лъч,
усукал се във гордото ми име
/и в нрава ми до крайност дългоух/,
но... с теб сме просто два живота,
сблъскали се в точица една
и, вярвай ми, когато казвам,
че изгревът зависи от това.
Е, какво да кажа тук? Има ли нужда изобщо да казвам нещо?...
ОтговорИзтриване