Натъжаваш ме със само дума
и как да кажа /париш ми в очите/
После цели шепи са ти нужни,
за да сетя чувство на обичане
и да се откъсна /от магнолия
толкова отдавна да подишам
аз жадувам и съм меланхолна/
колкото и стихове да пиша
винаги остава по топлийка
в моето навътре, дето плача.
Толкова отдавна съм се спънала
в твоите ръце. Уста. И крачки.
Колкото желая да съм лунена
в нечия таванска стая
с цъфнали по покрив капандури,
остъклени от звездите
/зная,
зная си, че ме обичаш
и дори не искам да го казваш,
но отвътре ме пребива
ненаситна, черна жажда
да не вярвам/ Покажи се!
Казвам ти го /и го викам/
Ти по пътя ми на Скитница
камъчета си нанизал
/а пък аз съм точно тази,
коя с дъждинки ги преглъща
и за още много лази/
и се правя на пустиня. Същата.
Този стих ще се пръсне от експресивност...а с него - и аз (:
ОтговорИзтриване